Равносметка

Дванайсет години и няколко дни
събират се в малък пакет –
без тежест тръгвам
по пътя напред.

Синчай

Състезанието е след броени минути. Нямам нужната подготовка за него, нито храна и вода, но ще участвам. Скачам в сините шорти, с които съм в жега и студ, нахлузвам евтините гуменки, и с ветровката, свита на топка под мишница, тичам към спирката на автобуса. Пътувам сред приливи и отливи от лепкав безпаметен унес. След това тичам през гъста гора. Тясна пътека, кал и храсти, размазани в периферното зрение. Въздухът е чист и студен. Усещам вкуса му. Есен. По небцето ми пулсира есен. Есен в средата на юни.

Теренът пълзи плавно нагоре и не след дълго пътеката свива рязко в сумрачна долчинка. От двете ѝ страни се издигат отвесни склонове, които в отсрещния край се притискат един в друг в серпентинена прегръдка. Дърветата там са изпопадали така, че заслоняват пътеката в тунел. Той е тесен и застлан с листа от бук, но успявам да се провра и да се изкатеря на четири крака по гниещата влажна почва. Горе пътеката изчезва под гъст трънак, който няма как да премина. Подпрян на ръце и крака се плъзвам обратно тунела. Покривът от мъртви дървета скърца заплашително. В мен се надига отдавна забравеното усещане, че се намирам на точното място и в точното време. Не изпитвам страх, а чувство за отговорност и дълг към всички, които също ще се изгубят тук. Плъзвам се внимателно през входа на тунела и протягам разтворената си длан настрани. Поглеждам я. Държа чисто бял лист. Протягам другата ръка. Черен маркер. Драскам предупредителен знак на листа и го забождам на пречупен клон до входа. Обратно на завоя откривам друго отклонение, скрито под натежала от роса трева, и хуквам по него.

„Посоката ти е грешна.“

Непознатият глас е последван от стъпки, пъплещи с неестествена лекота по хълма отстрани на пътеката. Стъпките са на висок слаб мъж с вдигнати до коляно бели хавлиени чорапи и дебела бяла лента за глава, по която няма и капчица пот. Не го виждам, но знам, че изглежда точно така. Знам също и, че трябва да го настигна. По хълма няма следи и се втурвам право нагоре, защото нямам време за губене. Тичам с всички сили, присвил очи и юмруци в хладна увереност. Шумата е до колене и е хлъзгава като лед. На върха на хълма съм без дъх, прегрял и плувнал в пот. Падам на колене, а гората се отдръпва разко от двете ми страни, за да разкрие широка пътека с нисък набит човек, който сякаш ме очаква.

„Къде са другите състезатели“ – питам го?
„Това не е важно сега.“
„А какво?“
„Че грешиш.“

Правя крачка към него и гората се отдръпва още повече. Вече не стоим на пътеката, а върху стените на къща без покрив. Аз съм на единия ръб на стената, той – на срещуположния. От тук виждам еднакво добре както вътрешността на сградата, така и обветреното сухо поле, разпростряно във всички посоки около нея. В далечината земя и небе сливат очертанията си в пепелно сиво. Човекът невъзмутимо ме гледа. Понечвам да тръгна към него, но пространството започва да се сгъстява и да ме притиска надолу в стената, която омеква и бавно поддава под тежестта ми.

„Ето тук“ – той посочва ръба зад себе си – „тук е верният път.“

Правя новата крачка с усилие. Той изчезва, а стената омеква още и още. Гмуркам се в нея като в басейн и се оттласкам напред в желето от мазилка и тухли. Завивам рязко и опирам гръб върху втвърдената вътрешност на сградата, като същевременно натискам с длани и стъпала в сивото поле, вече замръзнало в безкраен каданс. Стената се превръща във въздух и под мен зейва бездна от мрак. Сантиметър по сантиметър се отмествам към светлината над мен. Вкопчвам се в ръба и се набирам на него със сетни сили. Крещейки от облекчение, се прехвърлям през тясната дупка с главата напред и затворени очи.

Намирам се на черен горски път, осеян с акне от натрошени камъни. В далечината пред мен пътят е блокиран от огромна купчина от клони. От единствения по-висок камък наблизо се повдигам на пръсти, но краят на купчината не се вижда изобщо. Обръщам се леко през лявото рамо, но някаква сила, също толкова леко, ме тласка в първоначалната позиция на тялото. Обръщам се през дясното рамо и силата отново ме тласка обратно. Правя заблуждаваща маневра с дясното рамо и рязко се извъртам с лявото. От ответния тласък губя равновесие и падам по длани върху разцепен бял чакъл. Болката изригва в ръцете ми като ослепителна мълния и затихна също толкова бързо. Отварям длани на сантиметри пред лицето ми. Нито драскотина. През разперените пръсти виждам единствената възможна посока.

В подножието на стената съм и тя се издига на повече от три пъти над ръста ми. Гората острани е гъсто обрасла и непроходима. Шепот като повей на вятъра погалва леко ушите ми и се настанява тихо в обърканите ми мисли.

„Време е да тръгваме.“
„Но пътят…“
„Знам, аз го затрупах.“
„Защо…“
„Да не ни притесняват.“

Импулс отвъд мисъл и интуиция насочва дланта ми към близкия клон. На върха му има цъфнал в яркочервено цвят, който понечвам да откъсна. Точно преди финалния опън освобождавам хватката от клона и го отмествам нежно встрани. Препятствието се отдръпва от мен с приглушен писък и потъва без звук в надвисналите като стражи дървета отстрани. Открива се път от гладка светлокафява глина, който продължава само напред.

Тичам отново, следвайки единствено усета на краката. Пулсирането във възглавничките ми дава усещане за удовлетворение. Скоро започвам да се спускам по стръмно нанадолнище. Някъде по средата му ме застигат стъпки. Не успявам да се обърна, защото невидимата сила ме заставя да гледам напред. Човекът, който ме настига и изравнява, е мой приятел от детството. Родени сме с един ден разлика, но сега той изглежда с поне десет години по-млад от мен и тича с гръб по посоката на движение.

„Така краката ми почиват“ – казва ми.
„Хайде да продължим заедно, както едно време.“
„Аз смятам да завърша.“

В подножието на склона той ускорява крачка към близкия завой. Опитвам да го настигна, но пулсирането се разпростира по целите ми стъпала, облива глезените ми и се свива на юмрук в прасците. Обувките ме пристягат в пръстите, но постоянно се изсулват от петите. Телефонът в джоба ми вибрира. Батерията му привършва. Виждам, че приложението за записване на маршрута все още работи и изминатият досега път прилича на съзвездие от разширени вени. Телефонът вибрира отново. Екранът помръква и се показа паяжината на напукания дисплей.

Това изчерпва търпението ми. Събувам обувките и ги хвърлям в плътната стена от дървета. Правя крачка в банкета отвъд пътя и се озовавам в моята стая в дългогодишната ми квартирата. Старият дървен прозорец липсва, има само голи стени, а на мястото на изхабения паркет има прясно лакирано дюшеме в кестенов цвят. Леглото е оправено за лягане. Мирише на прани чаршафи, ароматизатор лавандула и най-вече на дом, а не на убежище, за което плащам, за да е това, което няма как да бъде. Лягам в леглото и лампата услужливо угасва сама. Чаршафът е гладък и прохладен, прегръща ме нежно и ми обещава безметежен уют. Възглавницата ми е по мярка и не е нито твърда, нито мека, а точно такава, каквато само съм си мечтал да имам. Всичко това е мое срещу единствения ангажимент да затворя очи и да се отдам на сън без спомени. Но сънят не идва, каквото и да опитвам.

„Може би трябва да потичам намясто, за да се уморя?“

Сядам на ръба на леглото и лампата светва веднага. На новото дюшеме стоят червено-жълтите ми обувки за планинско бягане, които поглеждам като за първи път.

„А, може би, не трябва да спирам, за да не се изморявам?“

Нахлузвам обувките без чорапи и изхвърчавам пред вратата, която допреди малко не беше там. Още преди да се затръшне, аз съм отново на глинестия път и тичам както никога преди.

Тичам с лекота и усмивка. Тичам така, че дърветата по периферията на погледа ми се размазват все повече и повече. Гората се сменя с голо сухо поле, то – със село без обитатели, от него излиза асфалтов път, който след километър се превъръща в коларски и постепенно се смалява до горска пътека, покрита с листа. Тичам все по нея, а листата побеляват от кристалчета скреж, после се появяват островчета от сняг, които растат и растат, докато цялата земя се покрива в бяло. Снегът е до глезен, а пътеката – вяло криволичещо очертание, по което отдавна никой не е минавал. Слънцето залязва, докато навлизам все по-навътре в горския лабиринт. Далеч назад чувам гласове, които търсят следите ми, за да ме върнат в правия път. Зоват ме с приятелски думи и ме молят да се върна, защото напред е опасно и непознато.

Затрупаната пътека ме отвежда до овално сечище, разполовено от широк поток. На брега му откривам изоставен лагер с изровено огнище. Усещам и други, които ме търсят, и знам, че срещата с тях е неизбежна. Ромонът на потока и ароматът на близкия бор събуждат крехкия спомен за детството ми. Спомен, избледнял не заради отминалото време, а поради несъзнателния ми избор да затръшна вратите пред него още в момента на случване. Сядам на прогнилия дънер до огнището и чакам.

Сенките в сумрачната гора се раздвижват и насочват към мен като привидения. Някои са с височина два човешки боя, други – не повече от половин. Всички спират в широк кръг около огнището, с изключение на една. Тя е с хуманоидна форма и е покрита с черни пера, реещи се като пламък на свещ, устояващ на повея на вятъра. От нея се носи хлад, полепнала като тънък слой върху безвременна същност от търпение и почтителност. Спира на педя от мен в очакване на реакцията ми, която ще определи какво ще се случи нататък. Странна тежест в лявата длан насочва погледа ми към безименния пръст. Виждам пръстен, втъкнат до самата основа на пръста. Пръстенът е златен, тежък и студен. Инкрустиран е с катраненочерен камък. Виждам го за първи път на ръката си, но изглежда така сякаш е бил там цяла вечност. Издърпвам пръстена с усилие и болка, и го поднасям към сянката.

„Изхвърли го“ – чувам гласа ѝ дълбоко в съзнанието ми.

Запращам пръстена в ледените води на потока и сянката се разтриса от свръхестествения аналог на това, което ние наричаме смях. Той не е язвителен, а смях на разбиране и приемане.

„Както значи всичко това“ – питам я?
„Синчай.“

Разразява се вихрушка, която ме понася със себе и поглъща сенките, огнището, дънера и потока. Когато тя утихва, отново стоя в сумрачната долчинка от началото на състезанието. Сега в нея се издига огромна метална клетка с куполен покрив на ниво до върховете на най-високите дървета. В клетката има безброй птици от всякакви размери и видове. Техните глави, крила или крака са обвити с превръзки. Примигвам и се озовавам в стая с формата на яйце. Седя на стол с червена тапицерия, а ръцете ми почиват спокойно върху бедрата. През решетъчното прозорче, иззидано в стената на стаята, виждам вътрешността на клетката и мястото, където стоях точно преди едно вдишване. Стаята е от гол неизмазан бетон с единствена декорация от недовършена картина, поставена в изкусна рамка, следваща извивките на стената. Сцената изобразява застаряващ слон и понесена от вятъра бяла рокля на червени точки. На бетоновия под пред мен две деца сочат към новоизлюпено бебе орел, което щастливо подскача около отломките на доскорошния му дом. Усетило погледа ми върху себе си, то се спира и ме поглежда изпитателно, право в очите.

В този момент разбирам.

„Синчай не е смисълът, който търсим в нещата, нали? А този, който влагаме в тях.“

Събуждам се с отговора преди да го дочакам.

В час

Чета и пиша,
не защото така са ме учили,
а да продължавам да уча.

Чета, за да пиша,
пиша, за да чета,
за да се уча да мисля
и да мисля как да измислям.

Не чета и пиша, за да преписвам.

Корона реч

Корона реч – желязна хватка,
що души навред край мен;
реч на всекиго порядка,
реч, що мълвим всеки ден.

Алармата звънти и – е я,
до обед въздухът ехти;
вечер приказки за нея
някой плахо ще реди.

И под душа съм унесен,
корона реч ми пак шепти…
Тегне като влажна плесен,
като тътен вдън кънти!

Тръпки над нормата

Когато вечерта се запознаха,
гърдите им за миг се спряха,
но не от пеперуди и искрици –
просто фини във дъха частици.

Отплесване

От задните редове чу се „почивка“,
претъпканата зала притъмня
и тя пристъпи с усмивка
в бледия кръг светлина.
И така озарена на малката сцена,
им разказа за момент от детството,
когато със семейството тръгнали на море
в стара раздрънкана лада със задушно купе
и през деветте часа
от столицата до градчето със ситния пясък
и спокойните сини вълни
с тях се случили много беди.
Още преди да излязат на магистрала,
колата прегряла
и от честото спиране спукали гума,
но нямали резервна и крик,
само стъргалка за сняг и някакъв плик
с ръждясали гаечни ключове.
След известен период на закучване,
малко кавги и две-три случайни стечения,
в маранята, надвиснала над шосето,
изплувал ликът на морето.
Втурнали се дружно към плажа
в градските дрехи и без да се мажат
и се плацикали в чая солен
чак до края на безкрайния ден.
До вечерта тя изгоряла като рак
и три дни гледала морския бряг
изпъната като тъжна рапира
в сянката на малката квартира.
После сцената светна
и разкри осем човека
с тениски в различен цвят
и общ енергиен заряд
да скочат в пясъчник от вдъхновение
и заедно да се отплеснат
в неизвестните му владения.
Маслинено зеленото момиче с умислено чело
стъпи смело с четири стола,
разтвори ги на два реда в квадрат
и зарида от десния стол отзад.
Брадатият жълт мъж седна до нея,
прегърна я като че беше дръвче
и с глас на петгодишно момче
се зарече в конзолните си игри и колички,
че ще стигнат по-рано от всички
на коледната парти викторина
на випуска от детската градина.
Тъмносиният добре сложен мъж
скочи като пружина отведнъж,
просна се на предния стол вдясно,
прозина се бясно,
разхлаби си тесния колан,
грабна въображаем волан,
нагласи лоста за скоростта
и натисна рязко газта.
Светлосинята девойка с ярък кичур в косата
притича тежко и се мушна колата –
била бременна и тъкмо й потекли водите,
но мъжът ѝ прежълтял и плувнал в пот
думнал по лице на кухненския плот,
а тя сама със своите спазми,
звъняла по таксита разни,
но отказвали навред,
защото курсът бил само за два и шейсет.
Тюркоазената жена с черна къса коса
и сивия дългуч с мимики, държани под ключ,
минаха пред пълния автомобил,
решиха, че отдавна никой не го беше мил,
наизвадиха парцали, препарати, сапуни
и зачистиха с цинични думи.
Децата ревнаха със сълзи и сополи,
бъдещата майка простена и замърмори
като демон със запушен нос,
на шофьора му кипна благият сос
изхвърча навън и започна да храчи
по двамата ведри чистачи.
Черният здравеняк
се престори на простуден котак,
започна да се умилква
около клетата родилка,
на топло в краката ѝ се сгуши
и за респект й гризна ботуша.
Зеленият мъж с коса като цъфнала ръж
влезе последен и като божи син
се обърна към другите седем
със слова за смирение и страсти леки
и прекръсти по три пъти всеки.
Всичко угасна в ураган от ръкапляскания
и последва нов монолог.
Той отприщи пълноводен поток,
който с всеки смел ход
се насищаше с образи искано и искрено
театрални,
но някак напълно реални
като екстракт от живия живот,
гледан под прецизен сценичен микроскоп.
Имаше партиен претендент,
който с югоизточен акцент
оформяше реформа за безплатна храна
за всички пенсионери и деца
и поне по една почивка на година
на място по избор в чужбина.
Репортерката го попита
кой ще осигури парите,
но той игнорира въпроса
и продължи да си философства.
Имаше хипохондрик,
който виждаше в очния тик
витилиго с танцуваща чума,
хроничен девствен мъх
и поне седем години лош дъх.
Докторът му предписа рехабилитация
по планините на Източна Азия,
но болникът се сопна и присети,
че ще има по-добри ефекти,
ако цапне от раз
чаша сливова с топена свинска мас.
Имаше и гост в предаване за нестандартна храна,
който редеше мантри и нов вид капама.
Вместо пилешки бутчета, свинско и суджук,
той сложи тофу, елда и праз лук,
добави свободно отглеждани водорасли,
органична тиква
и затвори гърнето с молитва.
Водещият вкуси кулинарния хит
с префърцунени думи и фин апетит,
но миризмата му дойде доста
и повърна директно в лицето на госта.
Имаше и двойка,
която си обеща вечна любов
и младежът беше готов
да я консумира още в същия миг,
но девойката го възпря с вик и му се тросна,
че до брака ще карат само на постно.
Имаше какво ли не,
защото в тази импровизационна леярна
всяка дума беше вярна,
всеки ход – откритие
и всеки човек – главен архитект.
Играеха наравно осмина,
всеки с лична причина
да е част от този цветен отбор –
да даде отпор на зоната на комфорт
и леността от себе си да изтика;
да заглуши безпощадния глас на критика,
който кънти във всеки от нас;
да се забавлява
и от гърба си теглото на дните да сваля;
да открие своята си терапия
срещу хаос, студ и апатия,
за да бъде на всичко в живота готов…
Причини имаше много,
но над всички тях стоеше любов.
Любов към различията, потенциала и нуждите –
както личните, така и на ближните, а и на чуждите.
Любов да дадеш шанс
крачката да порасне в красив танц.
Любов в крепката вяра,
че човек е най-богат, когато дава.
Любов да кажеш „да“ на случващото се тук и сега.
И играеха, и играеха,
и енергията преливаше в ситуации и емоции
и те плаваха без страх във вълнуващите потоци
и никой не знаеше накъде точно отиваха,
но с любов заедно го откриваха.

Резонанс

Честотите ни съвпадаха рядко.
Всъщност само веднъж.
И закратко.

Само това

Понякога значеше „не искам да ставам“,
друг път – „оставам за днес“,
както и „скоро се връщам“,
а също „прегръщам те в шест“…

Преди беше сложно –
във всяко изречение
имаше много възможни
значения.

Беше сложно, а сега
„тръгвам си“
значи само
това.

Ти си мое отражение мое си ти

Ти си мое отражение.
Мое изящно
и блестящо отражение.
Вдигна ли поглед,
вече си там
и ме чакаш.
Знаеш посоката,
в която ще се обърна,
и не ме гледаш,
ако притворя очи.
Усмихваш се с мен,
а като се замисля,
сбърчваш вежди
в знак на разбиране.

Ти си мое отражение.
Мое разкривено
и обезцветено отражение.
Вечно си някъде там
и преценяващо дебнеш
всеки мой жест.
Хитро предугаждаш
накъде ще се извърна
и все с мен затваряш очи,
само и само, за да ме няма.
Усмихваш ми се с гримаса,
а потъна ли в мисли,
ме назидаваш
с мрачно мълчание.

Ти си мое отражение
и не съществуваш без мен,
но аз ли съм това,
което виждам в тебе?

Още един ден в битиела

Началото на състезанието е тромаво и хлъзгаво. Тромаво, защото след три часа сън и старт в шест сутринта, мозъкът ми има проблем с възложените му по природа функции. Хлъзгаво, защото през цялата седмица преди това валя дъжд и горските пътеки са като филии хляб, пропити с Нутела. Окопитвам се що-годе на равното в боровата гора, когато мокър корен така измята задната гума на колелото, че за малко да направя салто в мазната кал. Съненото ми мозъче се стряска, сграбчва напосоки някакво понятие от подсъзнанието и го изстрелва в черепната ми кухина като топче за флипер. То рикошира във всички посоки, сред оскъдни гънки и сиво вещество, и поръсва с нерационална мерудия мислите, които предстои да се зародят. Излизам на асфалта, пресичам селото без да спирам на подкрепителния пункт, втурвам се по калните пътища покрай водите на язовира, педалирам по асфалтовия път с плавен, но изцеждащ наклон, почивам за кратко по средата на маршрута, после още гора и яко въртене по нови кални пътеки, пак спускане, от което единият деспасито едва не ми се изплъзва от крака и, каква по дяволите е тази шибана мисъл, но в момента не мога да я изтласкам, защото ме чака ново качване под палещо деспасито, мамка ти, въртя, въртя и не спирам, умората започва да се деспасито повече и повече, махни се бе, но глътвам енергийно деспасито, ааааааааа, обувките ми се деспасито до горе с кал, но ми остават още двайсетина деспасито до края и ето я зелената поляна с беседките, от където започва много по-деспасито пътека, където натрапчивият брътвеж изчезва изведнъж, заменен от преживяването, че тук и сега правя точно това, което обичам, и то е толкова дълбоко, толкова силно, толкова редно, че не мога да го овладея и то избликва в едри пречистващи сълзи от щ…

ТРЯС!!!

Слаба, суха и обмрежена с тъмносини вени ръка се стоварва с разперена длан върху листа и закрива остатъка от изречението. Образът на пътеката пада като тежка театрална завеса и зад нея се оголва безпрекословното лице на реалността. Всъщност не карам колело на обиколката на Витоша, а съм пред гишето на касата в район „Средец“. Стоя и чакам за фактура, с която да отчета плащане по издаване на разрешение за промоция на Колежка 2. Касиерка 1 търси фактурата от десет минути и изглежда в чакането съм се взирал неприятно дълго в листа на спаружената бабка до мен. Малко ми е неудобно, но и съм малко разочарован, че не успях да прочета откога е разведена. За човек като мен, природно любопитен към безсмислени факти, тази информацията е изключително интересна. Не успявам да ѝ се извиня, защото Касиерка 1 се тръшва на стола и въздиша тежко. От тази въздишка не ми става по-леко. Господине, не намирам фактурата. Платихме ви преди повече от три седмици, вече трябва да я имате. Секунда да чуя колежката. ОК, чуйте я. Ало, извинявай, за една фактурка да те питам, да, да, ще го питам. Разговарям с Касиерка 2 през ушите и устата на Касиерка 1. Безшумно нервнича с крак, докато обяснявам всичко наново. Предлага ми да попитаме в търговски отдел. Касиерка 1, вече като себе си, звъни на мъжа, който ни е писал разрешителното за събитието. Телефонът му е изключен. Ох, вярно, бях забравила, че е на почивка в Гърция. Това е супер, а кой го замества? Има трима колеги, сега ще ги питам. Телефоните и на тримата дават свободно. Не си ги чуват. Да, виждам, че не ги чуват. Ама сигурен ли сте, че сте платили? Повече от сигурен. Ще отида до кабинета да ги попитам. Много благодаря за което. Суетя се около касата, като се стремя да избягвам острия поглед на бабката. Времето напредва, а ме чакат куп неотложни задачи. Днес е Ден 0 на Събитие през юли. В четири следобед започваме да монтираме елементите на събитието на Локация на събитие през юли, а преди това трябва да направя обучение на промоутърите, да отметна няколко мейла, да отида до мола, да се върна в офиса за още няколко мейла и да натоварим Баничарка 2.

(В нулевите дни на събитията шансът нещо да се обърка скача толкова много, че ако се правеха залози, букмейкърите щяха да работят трайно на загуба. За намаляване на риска е необходимо всичко да се планира добре, макар че понякога нещата се прецакват, просто защото могат да се прецакат. Тогава единственото решение е да ги отцакаш бързо и ефективно, защото лятото на клиентското недоволство ще напече толкова на изток от рая, че гроздовете на гнева му ще започнат да присядат както на мишки, така и на хора.)

Касиерка 1 се връща с лоши новини – кабинетът на търговския отдел бил заключен. Пак ме пита дали съм сигурен, че сме платили. Нямам сила дори за баналния отговор, че съм сигурен като смъртта, и просто казвам да. Оставям ѝ служебния ми номер с молба да ми позвъни, ако открие нещо, и тръгвам бързо за офиса. По пътя си напомням, че днес задължително трябва да свърша работа навреме.

Мейли, разговори по телефона, кафе. Става време за обучението на промоутърите и се изнасям в голямата зала. Подготвям всичко и чакам със заредена презентация на екрана. Минават пет, десет, петнайсет минути. Чудя се дали не съм им казал друг час. Проверявам. Не съм. Прецъквам презентацията, за да мине време. Слайдовете са пригодени за хора с дефицит на внимание – малко, кратки и стегнати. Добавям пропусната запетая във втория булет на трети слайд, подравнявам снимката от пети слайд да е на еднакво разстояние до десния и долния ръб и продължавам да чакам. Скимва ми, че за Събитие през юли нямаме фотограф. Пиша бърз мейл до Основен клиент с предложение и някой почуква зад мен. През стъклото на вратата надничат три лица. Едното е с много грим, другите две – с много модерни и много еднакви прически. Вие ли сте за обучението? Ние сме. Значи остава да изчакаме другите трима. Няма да дойдат. А защо? Не знаем. Добре, почваме без тях. Опитвам да разчупя леда с обяснение защо на лаптопа ми има лист с надпис „Лирически герой“. Разказвам им, че преди няколко седмици рано сутрин във вторник публикувах разказ за един мой работен ден. Когато се появих на работа по обяд, видях, че всеки споменат в разказа ми колега има върху лаптопа си лист с кодовото име, с което го бях нарекъл.

Щурчета.

Не разчупвам много леда и започвам по същество – обяснявам им кой е клиентът, какво е събитието, какво трябва да правят на него, какво не трябва да правят на него, къде и кога да дойдат в деня на събитието. След обучението им давам да пробват дрехите, с които ще са облечени. Момичето се мръщи на роклята. Казвам ѝ, че е шита специално за нея и това трябва да я ласкае. Мълчи и се мръщи. Момчетата, както всички момчета, се хилят на своите дрехи, в които няма нищо необичайно, още по малкото – смешно. Показвам им къде е тоалетната и вкупом отиват да се преоблекат. Докато ги няма, им преглеждам фейсбуците, за да разбера с какви хора си имам работа. На профилните си снимки момичетата са или натокани и намацотени, или са в автомобили с кожен салон, или са с птичи дупенца пред огледалото. Момчетата или показват мускули и маса, или гледат лошо зад черни очила, или са на поклонение в някой нощен храм в Студентски град. Какво ще кажеш за тоя пич – показвам на Момиче зад рецепция много нацепена снимка на единия промоутър? Много ми е бейбифейс. Ама е здрав. Не се кефя на батки. Е, хубаво, няма да му давам телефона ти. По коридора избухва истеричен смях. Промоутърите се хилят един на друг, но дрехите всъщност им стоят много добре. Правя им няколко снимки, преобличат се и накрая ги питам дали имат въпроси. Нямаме. Значи всичко е ясно? Ясно е. Изпращам ги и се връщам в стаята, за да подредя дрехите. Не искам да съм скептичен, но когато промоутър каже, че е разбрал всичко и няма въпроси, най-вероятно не е разбрал почти нищо. Свивам рокли, ризи, панталони. Всичко е тук, само една от шапките липсва. Оглеждам столовете, надниквам под масата, проверявам дори в офиса. Нищо. Откривам я на крана на чешмата в тоалетната, на пръст разстояние от локвичка вода със сапунени мехурчета в нея. Вдигам я предпазливо и кимам на образа ми в огледалото. Ще береш ядове с тези – казвам му. Ще береш ядове с тези – кимва ми в отговор.

Още мейли, още разговори по телефона, още кафе. Основен клиент е писал с въпрос каква ще е цената за фотограф. Отговарям, че ще е Хикс лева. После виждам, че Колежка 1 е писала рязък мейл до мен и няколко колеги с копие до останалите колеги. А вие защо не сте направили еди-какво си до еди-кога си, при положение, че всички други вече са го направили? Щом е толкова спешно, не го пиши на мейл, а ми кажи, защото бях в движение – връщам ѝ отговор и изнервен тръгвам към мола. Радиото в Баничарка 2 изплюва в лицето ми траш парчето, в което се пее за насилствена революция и разрушение. Свадливият вокал и тежките скоростни рифове ми лепват като пиявица на шкембе и стръвно смучат кофти настроението от мен. След нея пускам на телефона една страхотна резачка, която чух на тимбилдинг в Мелник преди няколко години. Беше уникален тимбилдинг – в градинката в центъра на града специално за нас построиха сцена с озвучаване, на която трябваше да изнасяме самодейни театрални постановки. Както може да се очаква, имаше бая простотии, включително разказване на мръсни вицове от извънредно пиян шемет на висока позиция във фирмата, както и балетна постановка от мъже, която започна с музиката от Лебедово езеро и завърши с пого на споменатата песен. В първите секунди тя тръгва със спокойно темпо, след което ескалира до китарна месомелачка, грухтене, писъци и яростно блъскане по двойната каса. За десерт си поднасям още малко траш с интрото на много емблематичен албум за войната във Виетнам. Напрегнати барабани, плътен бас и жизнена китарна линия добавят финалните ноти в хромираната ми аура, под която вече няма тъпи имейли, безотговорни промоутъри и тромави лели, а само пречистващата наслада от музиката и увереност, че днес мога да мина през всичко без да си изгубя баланса. Паркирам в мола, като си напомням отново да не закъснявам днес.

Асансьорът от подземния паркинг ме изкарва директно до магазина за обувки. Жената зад касата обслужва флегматичен дядо и междувременно дава инструкции на персонала какво има да се върши. Изглежда съчетава функциите на управител и касиер на обекта, затова я назначавам под името Упрасиер. Дядото вади две измачкани банкноти от пет лева и протяга трепереща ръка, пълна с жълти стотинки. Упрасиер изброява нужните ѝ монети и му пожелава хубав ден. Казвам ѝ, че преди малко сме разговаряли по телефона за няколко чифта мъжки и дамски кецове. Кляка зад касата и измъква две оранжеви торби. Един под един реди кецовете на плота като в сцена от произволен екшън филм, когато свитият зубрач се оказва гений по взривове и химическо оръжие и започва да вади невиждани прототипи пред мускулестия герой, който с лукав поглед подсказва на зрителите, че в следващата сцена ще ебе майката на лошите. Всички кецове са в правилните размери, но единият от белите чифтове е малко жълт. Този мисля не е съвсем бял. Мога да Ви намаля цената му. Колко струва сега? Хикс ситни левчета. Да не се разпадне, като го изпера, че така не можем да го ползваме? Моите съм ги прала много пъти и са си цели. По-добре ми потърсете други. Веско, я виж в склада за бели мъжки кецове, Деси ти провери за всеки случай дали има в Ринг мола. Веско е стоял със скръстени ръце на метри от мен през цялото време, но го забелязвам едва сега. С ехидна усмивка се изгубва във вратата зад касата. Деси я гледам още от влизането в магазина – висока, с издължени крайници, нищо излишно по тялото. Единственото петно върху розовия чаршаф на впечатлението са изключително неподдържаните ѝ зъби. Яка мацка, а в устата – погром. За мен отношението на човек към зъбите му е мерило за отношението му към самия себе си като цяло. Става ми тъпо за Деси, но ми се иска да не съм прав. Все пак съществуват и фактори като кофти генетика и кофти инциденти, върху които човек няма много влияние. В Мега мол ли, пита Деси? Не, заек, в Ринга. Ей, сега ще ги чуя. На щендера зад касата виждам червени връзки, каквито търся повече от месец. Онези червени връзки дали ще ми вървят на кецовете? Какви са Ви кецовете? Вдигам ляв крак пред касата. Тези са плоски и ще са Ви много широки. Имате ли други червени? Момент да проверя за едни кръгли. Благодаря ти. Заек, какво става в Ринга? Ми не мога да се свържа. Продължавай да ги търсиш, може ли пак да Ви видя кецовете? Вдигам отново крак. Тази трябва да станат. Ехидната усмивка ще шмугва през вратата с плик в ръце. Заек, остави, Веско намери. Страхотно, сега остава да ми напишете фактура. Имаме ли Ви в системата? Мен не, но фирмата, за която работя, я има. С фактурата и с две големи торби в ръце тръгвам из мола за следващата много важна покупка – сини мъжки тиранти. В първи магазин има само детски, във втория са свършили, в третия ми предлагат безбожно скъпи, в четвъртия никога не са имали, в петия имат само един брой, което не ми върши работа, а в шестия изобщо не влизам. Напомням си отново, че след работа не трябва да закъснявам и в Баничарка 2 обмислям какво ми се слуша. Противоглупостната ми аура си е съвсем наред и със сигурност не искам да е жица. В последно време съм голям фен на култов поп концерт от 1979 г. на стадион Уембли и го пускам на макс. На булеварда бавното интро вече е свършило и се пускам по новия асфалт с откриващата песен, която не търпи ниски скорости. На нея всичко се случва по естествен начин – ускорявам плавно и бързо, вдигам на следваща предавка на точните обороти, изпреварвам в правилния момент, двигателят мърка доволно и си представям, че имам дълги коси, с които вятърът рисува символи на свободата. Служебният ми телефон почва да вибрира и косите ми възвръщат нормалната си дължина. Непознат номер. Ало? Ало, аз вече съм тук. Кой се обажда? Ааа, извинявай, момче на Подизпълнител 1 съм и вече съм в парка. Нали се разбрахме за четири часа? Да, но свърших задачите по-бързо. Ще дойда поне след час. Ще те изчакам. Хрумва ми да звънна на Организатор на събитие през юли и да го помоля да му покаже мястото, но мисълта ми изскача веднага като виждам Колега 2 и Колега 3 на сянката пред офиса. Колега 2 е с редовната цигара в уста, а Колега 3 – с редовните огледални очила на лице. Гледат как наджукана мацка опитва да даде на заден между две коли. Прави го с поне шест маневри, вместо с половин, като за малко да отнесе боята на минаващия пред сградата куриер. Какво правите тук, момчета? Чакаме да докарат хладилника. За някакво събитие ли? Не, бе, този за офиса. Хладилник за офиса? Да, Боби, ти беше ли на оперативка в понеделник? Бях, тогава се спи най-хубаво.

Остава ми малко време да натоваря Баничарка 2 и около два пъти по-малко време, за да ям. В пристъп на неразумно себеотрицание избирам да намаля по-малкото време наполовина, за да имам достатъчно минути за товаренето. Влитам в служебната кухня задъхан с два розови домата и една дълга краставица. Тук е Колежка от отдел Имидж, която реже зеленчуци в чиния с варени картофи и карначета. Хей, как си – казвам ѝ? Ами чудя се. Какво се чудиш? Дали ще мога да си хапна за шест минути. Защото пък шест минути? Имам среща. Защо не яде по-рано? Бях в друга среща. Дъвчем малко в тишина и след половин краставица ме заговаря с пълна уста. Холхо е шасъ? Два и двайсет и девет. Ау, няам веме, хе къгвам. Успешна среща. Буагодая. Оставам сред звуците на бълбукащата миялна машина и пак се подсещам да не закъснявам. Тъпча останалата краставица в уста, събирам промоутърските дрехи от офиса и викам Колега 2 към склада. Той е на пружина и пита какво правим. Забравил съм списъка с необходимите материали и го карам по спомен. Така, от големите кашони там вадим и взимаме малките запечатани, дългите кашони ги качваме както са, взимаме всичките винили на палето, белия плик с плата вътре, онези стойки там, шатрата в черния калъф, торбата от Практикер и двете отделени надписани кашончета. Товарим бързо и сравнително подреденно. А тубите къде са? Ами те са… (благодаря ти, че ме подсещаш) …в големия склад. Да идвам ли до там? Ще се оправя. Ако ти потрябвам по-късно, звънкай. Тенкс, ман, но мисля, че няма да има нужда. В големия склад бързо разбирам, че съм грешал за помощта. Тубите са десет, всяка с вместимост единадесет литра, до една празни. Пълня вода на чешмата, влача, тъпча, повтарям всичко още четири пъти. Убивам срамно много време, но скръцвам със зъби на поривите  да се самолинчувам. Вината е мода, която вече не мога да си позволя. Набичвам пауър химна за последния останал човек, не защото искам да обвиня някой за положението ми, а просто защото ситуацията плаче за малко ирония. Паля Баничарка 2 и се изстрелвам към всичко, което знам и не знам, че ме очаква на Локация на събитие през юли.

Гледана от птичи поглед, Локация на Събитие през юли има формата на яйце. В тумбестата част на яйцето е основната сцена, къде ще се случва джамбурето. От острата страна на яйцето ще има паркинг за велосипеди, който е отделен от останалия белтък с няколко реда наскоро засадени дръвчета. По близката периферия на яйцето – тази, която се опира до основната алея на парка, има шатри, строени в плавен ред с отстояние поне метър една от друга. Далечната периферия е сравнително пуста – засега там са само масите на базара за ръчно изработени джунджуиийки и дървените колчета, обозначаващи площите на различните изложители.

Паркирам Баничарка 2 на алеята и тръгвам към зоната на жълтъка, където се издигат няколко самотни дръвчета и по план трябва да са светещите неща от Подизпълнител 1 и малката сцена от Подизпълнител 2. Момчето на Подизпълнител 1, което по-рано забравих, изглежда е било оправно и е оставило каквото трябва където трябва и си е тръгнало. Двете момчета на Подизпълнител 2 седят на сянка и ме чакат. Сцената ни ще е от две части – гръб и подиум. Засега е готов само гърбът, чието лице гледа в страни от жълтъка, което изобщо не е ОК. Здравейте, момчета. Здравей. Гледам почнали сте вече, но защо тук? Така ни каза Фестивален директор. Кой е Фестивален директор? Директорът на фестивала. Сиреч Организатор на събитие през юли? Точно. ОК, та казвате, че вие е казал да сте тук? Точно тук. Но ние сме се разбрали друго, момент. Звъня му. Така и така, тук не е ОК. Добре, но сега не мога да говоря, чуй се с моя Директор продукция, моля. Звъня му, обяснявам, след малко идва.  Изглежда крайно недоспал, но говори спокойно и вежливо. Как мога да съдействам? Не искаме да сме тук. Добре, къде искате да сте? Искаме да сме там. Защо там? Има повече видимост и клоните не закриват гърба на сцената. От дърветата излиза Отговорничка базар и се включва в дискусията. Вижте, с тези клони гърбът ви ще изглежда още по-интересен, като хората започнат да се снимат на него. Изобщо не ми стои добре. Така на снимките ще личи, че хората са в парка. Не мисля, че клиентът ще е доволен някакви клони да му закриват визията. Знаеш ли, той е прав, обръща се към нея Директор продукция. Добре, но трябва да проверим отстоянието от лявата част на сцената, защото до нея ще има друга конструкция. ОК, да проверим. Тя разпъва ролетка и започва да я чупи в ексцентрични ъгли и форми, отбягвайки упорито единствения правилен подход в случая – правата линия. Някак си установява, че ще има място. Супер, действаме. Момчетата на Подизпълнител 2 местят гърба на сцената и започват да опъват брандирания плат върху него. Останалите се разотиват по задачи. Аз притичвам към редицата шатри и правя обходи наляво и надясно, за да проверя видимостта от различните ъгли. Връщам се при тях, за да ми кажат, че има проблем. По страните на плата има дупки, в които се слагат ластични въженца с кука и с тях платът се опъва за конструкцията. Обаче въпросните дупки са малко и платът виси на големи диагонални дъги. Как можем да оправим това? Не можем. А кой може? Тези, които са произвели плата. Звъня им и могат да съдействат бързо, ако им го занесем веднага. На десет минути път са, но ме мога да мърдам от Локация на събитие през юли. До този момент клонирането още не е измислено и моля Колега 2 за помощ. Изслушва ме и казва, че ще е при мен до десет минути и да съм готов да отида до входа на парка. Момчетата на Подизпълнител 2 демонтират плата и редят подиума на сцената. Завършват сцената, поглеждам я, не съм напълно доволен, моля ги да изместят всичко на половин метър вдясно. Развалят подиума, местят гърба и пак правят подиума. Укрепват четирите му страни, подлепват тук-там, оставят ми няколко неща за самото събитие, благодарим си и тръгват. Взимам плата под ръка и в лек тръст между дървета и храсти пресичам далечната периферия на яйцето. Колега 2 вече е там и пуши цигарата си така, все едно са отменили гол на любимия му отбор, поради погрешно отсъдена засада. Оставям му плата и в познатия тръст се връщам към Баничарка 2, за да смъкна останалите неща.

Малко преди редицата с барове джобът ми започва да вибрира. Отнема ми време да го извадя и да отговоря, защото дланите ми са потни, а късите паталони – тесни и дънкови. Подизпълнител 3. Ние сме тук, караме по алеята и къде да те намерим? По коя алея? Тази след бариерата. Добре, на двеста метра от бариерата завивате вдясно, карате още толкова до шатра с жълто знаме и аз ще ви чакам там. Докато изляза на алеята, те вече приближават на микробус с открита каросерия, зад който се развява пелерина от сивкава прах. В каросерията са табелите за основната алея и, разбира се, Тайна разработка. Подизпълнител 3 и двама помощници излизат от микробуса. Към тях се присъединява още един мъж от току-що паркиралия в пелерината лек автомобил. Къде да свалим Тайна разработка? Мисля, че някъде пред тях – между две шатри им соча място от поляната, отрупано с празни кашони за алкохол. Мислиш или е там, защото не е лека и да не я разнасяме излишно? Предполагам, но нека все пак чуя Фестивален директор, ало, да те питам къде точно да позиционираме Тайна разработка? Кое? Тайна разработка. Което е? Нещото, за което знаеш от самото начало, но не искам да споменавам дословно, за да не разбират хората, ако някой ден се появим в някой разказ. Извинявай, добре ли си? Малко ме е напекло, но съм ОК, та сети ли се за какво ти говоря? Ааа, да, ами аз помислих, че ще я слагате под тентата. Това под тентата ще е същото, но друго. Окей… За Тайна разработка говорихме да гледа челно на сцената и да е някъде около баровете. Взимам Директор продукция и идваме. ОК, идвайте. Моля Подизпълнител 3 да спрат микробуса на алеята и да отнесат товара до празните кашони. Отивам до Баничарка 2 за чадърите и тежестите. Пренасям първия, после укрепващите му контейнери и на третия курс тръгвам с по две единдесетлитрови туби с вода във всяка ръка. Едвам не ги изпускам, като виждам, че са паркирали микробуса на поляната и спокойно разтоварват. Фестивален директор и Директор продукция приближават без да кажат нищо за това и май драмата е само в моята градинка. Това е нещото и какво ще кажете да е тук? Тук е добре. А ток откъде ще пуснем? Ток? Да, за Тайна разработка ни трябва ток. Не съм съгласен да вадим кабели през поляната. Но ти знаеш за това от самото начало. Тук е основен човекопоток и не е ОК да минават кабели с ток. Какво можем да направим? Да го оставим както е. Ако остане така, клиентът ще ме взриви. Ако не остане така, безопасността на хората не е гарантирана, което за мен е абсолютно недопустимо. Виж, безопасността е безспорна, затова да намерим решение, работещо и в двете посоки. Можем да я преместим петдесет метра назад и малко към баровете, включва се Директор продукция. Но така остават петнайсетина метра гола поляна. Ако пуснем кабел по въздух от някоя шатра? Ще извикам Технически директор да обсъдим. Слънцето е на няколко часа от зенита си, но пече така жестоко, сякаш се е заклело да третира всеки момент от светлата част на деня като дванайсет на обяд. Потя се отвсякъде, дори и на места, където по принцип не се потя, и примижвам от ярката светлина. Преди дни се возех в Баничарка 1 по поредните задачи и се усетих, че не намирам очилата ми, които със сигурност бях взел с мен. Въртях се, рових, отварях, затварях, опипвах, надничах и тем подобни из купето и нищо. На служебния паркинг научих две новини – добра и лоша. Добрата новина беше, че очилата са били през цялото време в колата. Лошата – че ги открих под задника ми. Приличаха на смачкан синьо-зелен бръмбар с несъразмерно големи очи. Картинката беше тъжна, но и някак умилителна. Технически директор се включва в заседанието с Фестивален директор, Директор продукция, Подизпълнител 3, неговите трима помощници и мен – разказвача в ролята на Лирически герой. Стигаме до извода, че единственото решение са каналите за кабели – гумени платна, които се редят по протежение на кабела и пазят както него, така и минаващите през него хора, животни и пияни на животни хора. Всичко хубаво, но такива канали няма. Няма нито на Локация на събитие през юли, нито при Подизпълнител 2, нито при Неволята, която настойчиво съблазнявам в мислите си. Увесил нос, тръгвам към Баничарка 2 за другия чадър и карантиите към него. В далечината Колега 2 се появява от сенките между две високи дървета, оставя плата на подиума на сцената и се затичва с куцукане към мен. Моля го да се заеме с позиционирането на стойките на чадърите до Тайна разработка, пълненето на контейнерите с вода, укрепването на стойките и разпъването на самите чадъри. Аз отивам към главната алея, за да видим къде да сложим табелите. Имаме десет за едната страна на алеята и десет за другата. Разпределяме ги в мислени прави линии на равно разстояние една от друга, и оставям момчетата на Подизпълнител 3 да забият пилоните им в земята.

Следва да закачим плата за гърба на сцената с Колега. Катерим се по конструкцията, опъваме ластичните въжета, гласим плата, шегуваме се, подправяме с псувни, като не върви, а то не върви хич. Резултатът е майка плаче, Балкан стене. Платът прилича на одрано лице, върнато обратно на черепа с грубиянски шамар – килнат е под неестествен ъгъл, някъде е подпухнал, другаде виси, на места е прекалено опънат. Преглеждаме въжетата, за преценим къде да намалим опъна и къде да го увеличим. Този път е идея по-добре, но генерално все така зле. Минали са тридесет безплодни минути. Брат, имам идея. Кажи. Сваляме гърба на сцената на земята и там закачаме. И да равалим готовия подиум? Да, както и да дръпнем гърба далеч от дърветата, защото тук няма къде да легне. Това е безумно. Да, безумно е. Тогава защо? Имаш ли по-добра идея? Да го закачаме както е сега. Виждаш, че не се получава. Ще пробваме, докато се получи. Затварям очи и дишам. Дишам дълбоко и си мисля за здравеца на терасата вкъщи. Месец по-късно, след ежедневно поливане, торене и редовно чистене от плевели и нефелни стръкове, вече е пораснал с десетина сантиметра. Една сутрин валя порой и като спря, прекарах ръка по поръсените с капчици листа. Миришеше на Пирин. Отново бях хлапе с див поглед, което тича със сухи букови клони и ги запраща с трасък в каруцата на дядо ми. Той товари, овръзва товара и ми заръчва да се държа здраво, за да не се изметна от друсането по горските пътища. Лицето му е строго, но очите му са целите доброта. По обратния път виждам само гърба му и китката свеж здравец, затъкната зад дясното му ухо. Издишвам бавно и отново съм на поляната със сцената, шатрите и софийския пейзаж в тънка мараня. Предлагам на Колега 2 да застане пред сцената и гледа как реагира платът, докато аз проверявам едно по едно въжетата. Той ме напътства какво се случва, аз коригирам веднага и преминавам към следващото. Първите десет въжета минават без главоболия, но единдесетото не иска да се изпъне добре. Натягам го с повечко сила, куката се откача и ме шибва по кокалчето на левия палец. Боли ме, но ме бо̀ли. Приключвам ги и отивам да погледна. Платът е изпънат перфектно. После вадим тентата и я разпъваме. В единия от ъгълите кракът малко приплесва. Причината е липсващ винт, какъвто в момента няма откъде да намерим. Отбелязвам си да потърся в склада и връщаме тентата в калъфа ѝ. Колега 2 пали поредна цигара, аз пренасям останалите дреболии от Баничарка 2. Благодаря му за помощта и казвам, че е нататък ще си действам сам. Сядам за отдих на подиума и едва сега започвам да чувам звуците от основната сцена, които всъщност слушам от самото ми идване. Отчетливи тонове на отделните клавиши се гонят из широката празна поляна. Облегнат съм с лакти на колената и гледам надолу към стъпканата туфа детелини. Сещам се за предложението ми за фотографа към Основен клиент и отварям служебната поща. В изпратения преди три часа имейл ми пише, че цената е прекалено висока и е нормално да е около Три четвърти Хикс. Затварям пощата без да отговоря и продължавам да гледам в тревата. Технически директор приближава с тихи стъпки, сяда до мен и сочи към сцената. Като малък на това му казвахме „кордисване“. На кое? На настройването на честотите на рояла. Защо се налага това? След всяко местене струните му се разместват и трябва да се настроят преди да влезе в употреба. Много е приятно. След десетия концерт друго ще мислиш. Хаха. Знаеш ли, намерих ти канали за кабели? Оф, напълно забравих за тях. Случва се. Откъде да ги взема? Най-добре да отидем заедно, че мястото е много забутано. Сега? Не, утре сутрин. ОК, много ти благодаря. Моля, нали сме тук, за да си помагаме.

Последната ми задача на Локация на събитие през юли е да проверя как са табелите на алеята. Колчетата са поставени както дойде – килнати на всички страни, забити на различни височини, а мислената права линия на табелите си е останала мислена. Девата в мен изпада в аналитичен шок. Рибите в мен вярват, че нещата ще вървят по вода. И двата зодиакални знака са единодушни, че утре ще ми се отвори още работа. В Баничарка 2 пускам климатик и музика. Евродиско парчето ми лепва като дъвка в гъсти къдрици. Това е звукът на лета без грижи и отговорности, легени с топчета за джаги и много нинтендо от онези с шарените копчета на джойстика. Хубави времена – на носталгия, която обичаш да каниш отвреме-навреме в дома си като стар приятел, за да си припомните случките от миналото и да се изпратите с прегръдки до следващия път. Изключвам радиото и до офиса се оставям на звуците на града, приглушени от затворените прозорци.

В кутията за инструменти в склада търся винт за тентата. В капака има отделение за джунджурии, които разрявям с пръст. Нещо остро като игла се забива под нокътя на десния ми показалец. Крещя от болка и изненада. До кутията виждам кашона с изостанал от събития алкохол. Грабвам шише водка и в шахтата пред склада обливам кървящия пръст. Липсва ми само щипка черен пипер на прах, за да бъде това Блъди Мери точно по вкуса на Мери Шели. Откривам точния размер винт без да проливам повече кръв и подкарвам колелото към центъра.

Ден 0 от Събитие през юли приключи, но днес ми предстои и друго събитие, за което неведнъж си обещавах да не закъснявам. Наруших обещанието преди половин час, а ме чака още толкова време в път. Не стига това, а и отивам с празни ръце, изтощен, гладен, полуслънчасал и лепнещ от пот в дрехите от работа. Докато напредвам из кварталните завои през лепкава паяжина от безвремие и в състояние на тиха, но влудяваща празнота, се питам такова отношение ли заслужава животът ми? Поправка – не животът ми, а първоизточникът на живота ми. Днес майка ми има рожден ден.